PRZONE .INFO ИСТОРИЯ

 ПРЕСЕЛНИЦИТЕ НЕ ПОГЛЕДНАХА НИТО ВЕДНЪЖ
НЕБЕТО НА КРИВО

Балчишки Телеграф.

  · 

Свидетелите на тази принуда дълго се стряскаха нощем, чули в съня си воя на изоставените селски кучета, вятъра, който заглушаваше виковете на мъртвите деди и прадеди, които викаха и викаха подире им „Сбогом”. Ако сънуваха нещо леко, то пак ги отнасяше в ширналите се ниви на Северна Добруджа

ПРЕСЕЛНИЦИТЕ НЕ ПОГЛЕДНАХА НИТО ВЕДНЪЖ

НЕБЕТО НА КРИВО

Всеки от своята камбанария може да казва „да” или „не” за живота на другите. Както и за собствения. През последната година, 80 години след трагичното насилствено преселване на българите от Северна Добруджа, техните наследници се върнаха в родовите спомени към тези тежки събития през 1940 г. и с право ги заклеймиха. Но и зададоха тежки въпроси, задавани и от техните родители, баби и дядовци. Защо ги изселват само за 24 часа, защо не могат да вземат златото и спестените си пари, защо ги натирват в шлепове, тренове и кораби, разделяйки семействата, възможно ли е в една талига, мъжът да събере най-нужното от домакинството за оцеляването му и да потегли. 14-годишното дете, момиче, поема калтърмите на коня, а бащата завардва овцете и кравата. Можете да си представите в началото на най-тежката за преселниците зима, как се пътува. По пътя умират животни и хора, а разстоянието като че ли става все по-голямо. До края на живота си Пенка държеше свити дланите си, като един вроден страх, че ако ги отпусне, всичко ще иде по дяволите. Така, със свити юмруци и с още по-свито сърце отгледа две деца, които ми разказаха това. Те ми обясниха и защо местните хора, също преселници, но по-ранни, от различни места в България, Турция, Гърция и Македония мразеха северодобруджанци. Ревнуваха техния хъс да оцелеят, тяхното трудолюбие и радостта им от реколтата, колкото и малка да е тя. Бяха искрено благодарни на Бога, за това, че са живи и здрави и че той е с тях в радост и мъка. Нито веднъж не погледнаха накриво небето, а те, всяка минута след позорната Крайовска спогодба, е трябвало да обвиняват Всевишния с въпроса: „Защо, Господи?”

А песните, които пееха? Те бяха стари и са ги съпътствали от Одринска Тракия, от Лозенградско, от Сливенско, Котел и Жеравна… В тях изливаха душата си: мъката по умрелите деца, по загиналия любим, по повяхналата моминска китка, по чистата изворна вода, по изоставените гробове на дедите и по отдавна заровеното в пепелта на паметта родно място. Добруджанските песни има още много да се изследват, да се възторгват от тях младите и да ги запяват. Наскоро в едно интервю на световноизвестния млад български диригент Йордан Камджалов чух как той казва, че докато ги има българските народни песни, наред с фолклора ще я има България. Ах, как ми стана драго, веднага си представих как дирижира български композиции да се изпълняват от хърватския оперен оркестър.

Баба ми Злата все тъжеше за Ески Буба /край Одрин/, баба Софка Калинкова все споменаваше Кара Насуф /край Добрич/. Турската топонимия да не Ви смущава – това са били изцяло български селища , със съвсем малко татари и преминаващи цигани. Може би ще си помислите, че забравям да спомена на първо място, както в други мои писания, за Саръгьол, родното място на моите родители и на всички преселени в Балчик. Селото е било голямо. Не са могли да намерят къщи и земя за всички в село Реджина Мария, наречено на румънската кралица, която през 1924 г. си изгражда дворец, на юг, точно до морето. Не знам коя е причината селото да се преименува в квартал „Левски”, но споменът за Левски беше свеж в сърцата на преселниците. Баба Злата все разправяше, че нейната майка баба Христа, се е изповядвала при дякон Васил в родното и село Еникьой. Днес това румънско село се нарича Михаил Кугълничану. Наблизо е цивилното летище на град Констанца. На сградата на Здравната служба е поставена паметна плоча барелеф на Васил Левски. Г-жа Иванка Унгуряну, от Българското сдружение в град Констанца, досега е завела над 500 души българи, да се поклонят пред героичния Левски. Много малко хора могат да се ориентират къде е това, тъй като църквата „Св.Св.Кирил и Методий”, където е служил като дякон Васил Левски, е съсухрена и само намеса от Българския синод и българското правителство, могат да я спасят от разрушение. Само за няколко години в с. Еникьой /дн.Михаил Кугълничану/ се изгради голяма църква. Тя е на главния път Констанца-Тулча. Трябва да се отбиеш в напречната улица и точно зад църквата да видиш Здравната служба, която сграда е била школото, където е даскалувал Левски и където е поставен барелефът му. Румънците не искат много-много да се знае, но българите трябва да знаят – отсича българо-румънката Иванка Унгуряну, първа братовчедка на моя баща Никола, кръщелница на дядо ми Георги Д.Енчев и емоционален гид от 2015 г. на нашето сдружение „Българско наследство”, когато по няколко пъти годишно, с различни фолклорни групи посещавахме местата на Българското възраждане в Северна Добруджа, Търговище и Букурещ.

За нашите родители Добруджа е била цялата българска и ги е нямало понятията Северна и Южна Добруджа. Тези географски имена се забождат в сърцата им след 1940 г., когато ги изселват от Северна в Южна Добруджа, а много от тях са се надявали, че ще има държава Добруджа или най-малкото автономна област и ще останат да си живеят в тези места още векове. Но Великите сили, слабата ни дипломация, правителство и цар ни довеждат до този хал.

Затова, когато попиташ балчиклии защо не се радват на празника 21 септември, освобождението от румънска окупация, те ще Ви отговорят, че това не е техният празник. Защото това е времето, когато научават за спогодбата на България и Румъния и техните родители са изселени насила от родния Саръгьол и заселени в Балчик. Веднъж оцелели след миграция от Тракия, участие в освободителната руско-турска война 1878 г. Първият освободен от турско робство български град е Мачин. Никой от младите в залата на читалището не можа да отговори на този въпрос на проф.д-р Пламен Павлов. След това българите, као поданици на Румъния са принудени да се бият със своите братя през Първата световна война и много са дезертирали. След изселничеството в България , участват в двете фази на Втората световна война. След това им вземат земята – коопериране, животните в ТКЗС. На някои са оставили по една крава, ако са имали повече. Това е спасило моята сестра, за храненето на която са разчитали само на кравето мляко. Тежки времена. Само гъдулката на Бай Велико от време на време, и най-вече на Бабинден, внасяше сантимент и прилив на задружност. В Балчик се преселиха и саръгьолци, заселени в Тутраканска околия, поради неналичие на къщи и земя в Балчик. Земя вече не им трябваше. Всичко беше в ТКЗС – то. Пари си бяха поспестили и отново построиха къщи. Моят свако Панайот е строил къща в Румъния, после в Антимово, Тутраканско, после две къщи на дъщерите си в Балчик. Какъв по-ярък пример за българския бит и дух!

Маруся КОСТОВА

Четете на страница 3/ брой 3, 2022 г. http://www.balchiktelegraph.com/wp-content/uploads/2022/01/бр.3-стр.3.pdf

45Tatyana Kovtun, Anna Maleshkova и 43 други

1 коментар

3 споделяния

Харесване

Коментар

Споделяне